Поредица "Горите" - книга първа

Започнах от известно време да пиша нова история, която мисля да стане дори поредица, та ще я напиша и тук, докъдето съм стигнала.

Надявам се да Ви хареса и да Ви е приятна за четене!

Горите

Глава 1 – Сутрешни неволи

Греело слънцето ярко в лазурносиньото небе. Птиците пеели своите нежни, звънки песни, прелитайки от клон на клон, разнасяйки мелодия след мелодия из цялата гора. Дърветата шумолели с разрошени корони и шепнещи листа, заради вихъра, породен от летния вятър. Корените им излизали тук-там над земята, създавайки пречки за пътниците по горската пътека, която се виеше из хълмовете. Тревата стоеше отъпкана от обитателите на местността – предимно диви животни. Ала в гъсталаците навътре, където човешки нозе не бяха стъпвали наскоро, храстите ставаха по-големи и по-бодливи, а тревата се извисяваше на половин метър, закривайки някои от най-мъничките горски същества. От време на време се чуваше гласа на някоя кукувица, която скоро щеше да се скрие из клонаците, заспивайки до вечерта. Дори и в този ранен час, макар да бе само няколко мига след изгрев и облаците край хоризонта леко да розовееха, всяко създание бе будно. Но не само горските обитатели крачеха по тази ничия, дива земя…

Преди час…

- Да вървим! Нямаме време! – чу се мъжки глас в тъмнината. Този тих, настойчив, дрезгав говор принадлежеше на висок мъж с небръснато лице, с черни очи като вечерното небе, проблясващи лукаво и умно, със сиви коса и мустаци. С малко тъмна кожа, заради всичките часове работа по полетата; с здрави ръце, заради миналото му като ковач. Леко груб, но благ по характер, този човек изглеждаше строг, справедлив, натрупал опит през годините труд. Носеше името Лимион.
- Идвам! Но не иска да ме послуша! – отговори му някой откъм полето. Измежду класовете жито се показа един младеж, най-много седемнадесет годишен, хванал юздите на мятащ се абаносов жребец. Момчето имаше все още бледо лице, руси коси като житото при коситба, с черти като на благородник. Висок почти колкото мъжът, който го подканваше да побърза, широкоплещест и строен, на име Сентион.
– Изчакай ме, татко! – викна той подир Лимион, който вече крачеше смело към тъмната гора.
- Ако те изчакам още малко, ще стане светло и няма да можем да си свършим работата! – спря и рече през зъби ядно – Хайде, синко! Дериос ще ни види, ако не побързаме. – окуражи го. Жребецът продължаваше да се мята все повече и повече, но в очите му не се четеше ярост, а мъка. Бяха го взели от конюшнята на земеделеца Дериос. Последният споменат искаше да приспи коня само, защото по характер животното бе диво и трудно за обучаване. Всички негови съседи в околностите и близкото село знаеха, че вече няма желание да се занимава с „обезумели” животни, затова или ги продаваше на съботните търгове или, ако никой не проявеше интерес, се отърваваше от тях. Семейство Форнел, по-специално – Сентион, на който му бе жал за горкото създание, и съгласилия се Лимион искаха да го купят, ала бяха бедни земеделци и нямаха нужното злато. Тъй че прибягнаха до кражба…
Щом навлязоха достатъчно навътре в гората, махнаха юздите на коня и бавно тръгнаха назад, внимавайки да не го раздразнят. Конят само седеше и гледаше към земята, сякаш понасяше някакъв невидим срам. Скоро бащата и синът отново стигнаха до полето и закрачиха по пътеката край житото.
- Дали ще се оправи? – попита по едно време Сентион, гледайки по посока на дърветата.
- Дериос каза, че го намерил в полето си край тези гори. Сигурно, е бил прокудено жребче от стадо… - за момент бащата се умълча, замислен – Ще се справи! – махна с ръка нехайно – Много по-добре ще е тук, отколкото след час при стареца.
Щом стигнаха до своите земи, зад гърба им вече се показваше слънцето. Първите му лъчи докосваха нежно облаците, които порозовяваха при досега си със златистата светлина. А някъде из гъсталаци, храсталаци и тъмни дебри се чу цвилене на кон…

Горите

Глава 2 – Внезапно завръщане

- Насам, народе! Хайде, приближете се! Започва съботния търг на коне! – викаше с цяло гърло организаторът на аукциона. Макар и на средна възраст, още не достигнал четиридесет, набитият нисичък мъж вече имаше леко посивяваща дълга гъста брада и сресана коса. С рунтави смръщени вежди и кафеникави присвити очи, човекът изглеждаше силно подозрителен към всичко и всеки. Нямаше значение, че неговото изражение просто си бе такова. Никой не знаеше откъде е дошъл и защо е решил да дойде точно тук – в едно от най-закътаните места, но се говореше, че е потомък на джуджетата, за които се разнасяха легенди. Всъщност, той бе и ковач, но рядко изпълняваше поръчките на простите фермери. Сякаш обичаше повече да прави оръжия, затова често отказваше да се занимава с подковите на конете или със счупени инструменти за обработване на земя. Неговата къща бе последна в околността и то – най-отдалечена от всички. Появяваше се всяка събота точно на обед и ръководеше търговете. Повечето хора го наричаха Вендиторис, но иначе се казваше Класнир.
Слънцето печеше над хорските глави, греещо насред иначе синьото небе с разпокъсани облаци, сякаш отнесени от невидимите въздушни потоци. Птиците стояха по дървесните клони, пеещи тихо, очакващи свежия следобед, за да похвърчат из синевата. Хората се събираха под дебелите сенки на дървета, сгради и палатки, криейки се от летните топлещи лъчи. Малки и големи се събираха край мястото на аукциона. Един, за да види конете; друг дошъл, за да купи кон; трети просто се наслаждаваше на здравите, силни животни, които спокойно оглеждаха насъбралите се. След минути всичко щеше да започне.
Лимион и Сентион също бяха някъде из публиката. Седнали на по-задните пейки, очакваха началото и представянето на първия кон, който Класнир щеше да опише. Звънецът отпред зазвъня, ударен, и продажбите започнаха.
- Добър ден на всички и добре дошли на седмичния аукцион! – започна организаторът, карайки всеки да замълчи. Дебелият му, ведър глас се извиси из шатрата, тъй че и тези най-отзад го чуваха. Ехото беше невероятно и омайваше всеки, ако не го е чувал преди. – Днес ще започнем с по-малките коне. – край него доведоха едно спокойно младо конче на малко повече от година със светли очи, бледа кожа и червеникавокафява грива. Класнир започна да го описва, излагайки за завършек началната цена. Вдигаха се ръце и се казваха все по-високи суми, докато след почти десетина минути продажбата приключи и една млада дама не взе кончето за юздите, повеждайки го навън, милвайки го с нежни думи. Излезе втори кон. Дребен, млад, силен и буен, та трябваше някой да го държи за юздите. С кафява кожа и грива, с черни очи. Той бе по-скоро товарно животно и не ставаше за езда. Продажбата му приключи за няма и минута само с трима наддаващи.
След половин час излезе един от последните коне, който привлече вниманието на синът и бащата Форнел. Кобилата имаше чисто бяла грива и кожа с зеленикаво сини очи. Казаха, че е доведена чак от морското крайбрежие на десетки километри. Лимион пръв вдигна ръка и накрая беше и последен. Сентион, развълнуван от новия кон, веднага стана и заедно с баща си отидоха да я вземат. Галейки я по муцуната, те излязоха. Отвън ги очакваше Дериос.
- Добър ден! – усмихна се немощно той. Старецът бе плешив и голобрад, прегърбен, хилав, сякаш още малко и щеше да рухне безсилен на земята. Мътните му зачервени очи гледаха някак бегло и безстрастно наоколо, сякаш искаха да покажат безразличието си към всичко. Усмивката му се състоеше от помръдване на ъгълчетата на бледите му устни, които изговаряха много внимателно всяка думичка. В дясната си ръка държеше тояга, на която леко се подпираше, а в лявата се клатушкаха черни юзди. – Знаете ли, днес сутринта открих, че Фирд – онзи черния жребец, дивия – го няма. Избягал е! – клатеше глава Дериос – Потърсих го из полетата ми и знаете ли какво? Открих го! Пасеше неспокойно край гората.
Сърцето на Сентион трепна. Точно от това се опасяваше – че някой ще намери коня и ще го върне на собственика му.
- Къде е сега? – попита момчето, смутено, очаквайки неприятни новини за съдбата на коня.
- Тук е. Оставих го да почива. Нещо беше задъхан… Вие нали имахте желание да го купите? Е, аз мислих, мислих, пък реших да ви го дам. Просто ей така - като подарък. Щом е успял да избяга, то значи е умен. Ако успеете да го обучите, може да ви върши добра работа.
- Благодаря! – отвърна Лимион, усмихнат. Мъжете си стиснаха ръцете и Дериос даде черните юзди, след което тръгна нанякъде, куцукайки.
- Защо ли не го е приспал? – попита по едно време Сентион, докато вървяха към конюшнята, където стоеше жребецът. Кобилата ходеше мирно край тях, гледайки с любопитни очи минаващите хора.
- Явно се е вразумил! – засмя се баща му. – Е, вече имаме още два коня. Ти кой ще искаш?
- Моля? – погледна баща си учудено.
- Да яздиш. Избери си, пък другия ще го язди майка ти.
- Фирд. – отговори почти веднага – Мисля, че ще се справя с него.
- Надявам се.
Стигнаха до жребецът, който немирно се оглеждаше наляво-надясно. Лимион взе юздите на кобилата, а Сентион след няколко мили думи и ласки успя да придума коня си да излезе. Докато вървяха към дома, в главата на младежът нахлу нечие съзнание и чу думите: „Аз ще Ви бъда покорен от сега нататък. Имате думата ми!” Момчето се огледа около себе си, но не видя никого, а баща му мълчеше. Поглеждайки замислено към жребецът, видя очите на коня, които го гледаха втренчено, очакващи отговор…

Горите

Глава 3 – През тъмни дебри и клонаци

Цял следобед времето бе прекарано в оглед из нивите и пъдене на диви животни, основно птици, от житните растения. Щом вече наближаваше залез слънце, всички се прибраха у дома да вечерят. Вън цареше нощната прохлада, а свежестта на градински цветя и окосена трева допълваше носещите се от вятъра аромати. Щурците бяха излезли и, подхванали тъжна мелодия, свирукаха из растителността. Повечето коне спяха, навели глави в оборите. Само Фирд неспокойно пръхтеше и се оглеждаше, настръхнал и неспокоен, наляво-надясно. От време на време цвиленето му нарушаваше тишината. Сърпът на месечината се криеше някъде из тъмнината на облаците, които се движеха мудно по черното небе. Накъдето и да се огледаш – тъмнина. Само прозорците на семейство Форнел огряваха иначе мрачния пейзаж. Щом вечерята приключи, Сентион излезе навън, вдишвайки свеж въздух. Цвилене на кон прекъсна наслаждаването му над чудния момент. Младежът отиде до обора и намери Фирд, биещ с копита по вратата и разделящата ограда, подивял, с безпомощен поглед. В мига, в който жребецът видя момчето, постепенно замлъкна, сякаш нищо не е правел до преди секунда. Спокойното му изражение и мекия блясък в очите му изглеждаха изкуствени, сякаш животното опитваше да си придаде такъв вид. Сентион, объркан, се приближи до жребеца си, започвайки да го гали по черната дълга грива. Известно време стояха така, притихнали, след което конят изцвили жално и погледа му се насочи по посока на гората. Нещо отново притисна момчешкото съзнание, но гласът не се яви. След няколко мига вече се намираха на полето. Почвата бе суха, по-суха от когато и да било. Растенията се вееха от нощния бриз, полюшвайки се. Сентион беше сложил на коня си седло и юзди, водейки го към началото на гората. Близките дървета стояха черни, тъмни, студени, неприветливи, с замръзнали клони и притихнали листа. Самият вид на тези десетилетни растения изглеждаше отблъскващ. Вълци, сови, кукумявки и бухали бяха единствените същества, които това време на денонощието намираха за приятно, както и удобно за ловуване. Някъде из вътрешността на горските дебри се чу вълчи вой, последван от втори, трети, докато цялата глутница не се чу, а бухането и песните на нощните птици, сякаш им се отзоваха. Малко притеснен, Сентион навлезе в горите, хванал здраво юздите на Фирд. Конят стоеше мирен и спокоен, неприсъщо за дивия му нрав. Върху ума на младежът вече от няколко минути стоеше невидимо напрежение. Никога не бе чувствал подобно нещо. Внезапно над съзнанието му отново се възцари присъствие и думи се появиха: „Качи се на гърба ми, а аз ще ти покажа нещо, което никой смъртен не е виждал.” Погледът на момчето се насочи към жребецът, който отново го гледаше очакващо, както преди. Започваше да си мисли, че полудява, ала реши да остави подобни разсъждения на страна. Качи се на коня и потеглиха. Леките стъпки на животното пристъпваха внимателно по трева, почва и тук-там ситните камъчета, които правеха земята – камениста, с натрошени скали. Сентион се наслаждаваше на тази разходка. Щом навлязоха по-навътре короните на дърветата над главите им зашумяха, клатейки се, дървесните листа зашептяха, а храстите се разрошиха живо. По земята лазеха леки мъгли, които се прокрадваха през гъсталаци, над треви и дори около коня, скривайки краката му.
Внезапно Фирд премина в бърз галоп и скоро вече нищо от прекрасната вечерна картина не успя да се види. Дървета, храсти и цветя се размазваха пред погледа на Сентион, оставени някъде назад. Препускаха стремително напред, а момчето не можеше да направи нищо с юздите си, за да спре жребеца. Обръщайки се през гръб, младежът видя, как светлината на прозорците у дома започва да изчезва в далечината…

Горите

Глава 4 – Мракът се разсейва

Препускаха още час, след което Фирд постепенно забави ход и накрая спря край една пещера. Стръмна камениста пътечка водеше до скална тераса, която се издигаше на няколко метра от тревите долу. Входът на пещерата беше висок и широк, сякаш можеше да пропусне вътре дори великан. Щом Сентион огледа вътрешността, забеляза рисунки по стените, направени в бои, остри предмети или просто камъни, на различни години. Имаше обрисувани грубо различни същества – вълци, елени, катерици, сови, орли, но една от гравюрите дълбоко го изуми. На нея се показваше един човек, привидно нормален с развеяни коси, но вместо да има човешки нозе – от кръста надолу започваше конско тяло с опашка и копита. В ръцете му стоеше голям лък със стрела, опъната на тетивата, сякаш искаше да се прицели в невидима мишена. Под рисунката изкусно бе изписано име.
- Кентавър? – смръщи вежди Сентион, гледайки невярващо рисунката. Изглеждаше стара и малко изхабена от изминалото време, ала главното нещо се разбираше ясно. Край нея бе нарисувано нещо, подобно на карта. Момчето се обърна към жребецът, който кротко го чакаше отвън. Щом Фирд видя, че го наблюдават, веднага вдигна черните си очи, а напрежението в главата на момчето се поднови. – Ти… ли го правиш?! – успя да заекне тихо той. Не вярваше да е възможно, още повече идеята за кентавъра, но някак усещаше, че не става дума за обикновен кон. Фирд бе необикновено, магично същество. – Можеш ли да ме върнеш у дома? – попита Сентион, ала не получи отговор. Чувстваше се като някой луд, болен от треска човек, ала какво можеше да стори? Не знаеше пътя до вкъщи, нито можеше да се измъкне от гората, в чието сърце се намираше. Явно се налагаше да остане поне до утринта.
Младежът слезе долу, по пътеката, и започна да събира възможно най-сухи дърва за огрев. Скоро бе валял порой, та трудно се намираха подходящи съчки и клони. Роса и дъждовни капки покриваха растения и скали. След като момчето събра една относително добра купчина дърва и успя да създаде пламък, Фирд и той се разположиха около огъня. Сентион бе изцяло премръзнал. Дълго време стояха така, мълчаливи, топлещи се. Червеникавите пламъците играеха своите неразбираеми танци и правеха сенки по младежкото угрижено лице, мислещо над всичко, случило се досега. Скоро сънят се появи и неусетно той засънува, а сънищата му бяха цветни и ярки, разказващи чудни истории за високи същества с човешки, но и конски тела, с лъкове и стрели в ръце, препускащи из горите…
Започнаха бавно да идват първите знаци, че зората скоро ще настъпи. Нощните животни потъваха в непробуден сън, а песните и воевете им замлъкваха. Свежия, вледеняващ, вечерен вятър се затопляше и донасяше ароматите на диви цветя и борова смола. Хоризонтът с всеки изминал миг все повече и повече изсветляваше, приготвяйки се за появата на червеникавия залез. Сентион се събуди, установявайки, че се намира в пещерата с лице към рисунките. Как се бе озовал там – не знаеше, нито помнеше. Когато бе погледнал към Фирд, конят само изцвили и продължи да пасе. Чуждото съзнание го нямаше в главата му. Сложи наново седлото и юздите, които бяха махнати за през нощта, на жребеца и потеглиха. Бързият тръс, премина в ускорен галоп, след което в скоростно препускане. Гората вече не изглеждаше толкова зловеща и притеснителна, колкото преди. Нямаше ги вълците, нито втренчените очи на совите. Сега тепърва една част от горските същества се събуждаше, а друга заспиваше. Клони и листа се клатушкаха; дървета се рошеха; храсти, цветя и треви се люлееха, а вятърът необезпокояван бродеше наоколо, разнасяйки летен въздух. От мъглата нямаше и следа.
Скоро излязоха наоткрито и в сумрака, препускащи из полето, се насочиха към дома…

Горите

Глава 5 – Пътешествието започва

- Сентион, какво правиш! – почти изпищя, объркана, майка му. Младежът бъркаше в чекмеджета, гардероби и шкафове, търсейки няколко неща, захвърляйки зад гърба си ненужните. Бе решил – щеше да потърси кентаврите. Но не тук, не в тази гора. Щеше да отиде до мястото, обозначено на картата в горската пещера и да открие, дали чудноватите създания са реални. Намирайки пергамент, перо и мастило, се зае да си събира багажа. В няколко торби успя да събере дрехи и храна, след което излезе навън, качвайки се на жребеца, който го чакаше отпред. Сложи багажа отстрани на коня, в дисагите, оправи юздите, намести седлото и бе готов да потегли, ала бе спрян от майчините ръце. - Къде си тръгнал, синко? – попита го майка му, видимо объркана. Госпожа Форнел бе сравнително висока, но стигаше малко над раменете на момчето. Слаба жена, с руси коси и пъстри, бадемови очи. Винаги носеше едноцветни рокли с ръкави и бели престилки с дантелени краища. По бледото й, иначе гладко лице, вече се отличаваха белезите на времето, но имаше помен от младежката й красота. Ръцете й, въпреки всичките години по поля и градини, си оставаха крехки, нежни и изящни като на някоя дворцова дама. Повечето съседи я наричаха Акуилони, защото родината й бе далеч на север, във вечните снегове, но истинското й име бе Флорем Нивем, сега Флорем Форнел.
Сентион не можа да каже нищо в отговор. Опита се да обясни, но не намери думи, затова просто отвори уста и я затвори, ням. Нямаше как да го опише, нито как да го обясни и това явно стана ясно за майка му, защото тя просто кимна разбиращо и се усмихна благо.
- Върви, но ми обещай някой ден да се върнеш тук. – рече тя с добродушие и някаква радост в гласа, макар очите й да червенееха, готови да заплачат.
- Но… - тръгна да казва момчето, искайки да я утеши.
- Обещай ми! – настоя Флорем, присвивайки очи, спирайки сълзите си.
- Да, майко. - отвърна.
- Добре… Хайде, върви! Баща ти нищо не е чул, още спи. Аз ще му обясня.
Сентион се сбогува с майка си и потегли. Дълго време жената стоеше в градината и гледаше, как единствения й син препуска към гората. Щом Фирд и ездача му се скриха от поглед, Флорем, тъжна, влезе в къщата и заплака, в невъзможност повече да сдържа сълзите си.
Младежът яздеше стремглаво към пещерата, държейки в ръката си веещ се, от образуващия се вятър, пергамент. Трябваше да прекопира онази карта, иначе щяха да се загубят, а все още нямаше пълно доверие на жребеца. Диви животни се прикриваха в храсти, птици излитаха уплашени от дърветата, сърни и зайци бягаха бързо от горската пътека. Изгревът обливаше всичко в златиста светлина. Дървесни клони и листа изглеждаха като от чисто злато, горящи и светли. Някъде зад гърба му в момента изгряваше слънцето, ярко и бързо, пращайки топлите си лъчи, огряващи земята. Сентион се чувстваше ужасно виновен и тъжен, задето така бързо напусна дома, при това – без да се сбогува с обичния си баща. Натискът върху съзнанието му вече не бе така неприятен, както преди, но все още го чувстваше чужд. От време на време изникваше гласа и го успокояваше да не се мъчи с тъжни мисли, но като цяло Фирд и ездачът му стояха притихнали.
Щом стигнаха пещерата, Сентион веднага скочи от коня и се затича по стръмната пътека, взел перо, мастилница и пергамент. Вътре бе осезаемо по-хладно от снощи. Скалите около входа бяха започнали да се нагряват и скоро щяха да бъдат нагорещени, създавайки проблеми на всеки, приближил се до тях. Момчето взе хартията и я доближи до камъка, по който бе издълбана като с копие картата. Топна леко перото в мастилницата и започна да прави копие. Мастилото се разливаше по пергамента и правеше точни рисунки. Ароматът на черното вещество изпълни ноздрите му с лек, приятен мирис. Внезапно ръката му, подпряна за стената, силно го заболя. Дръпвайки дланта си, осъзна че се е порязал на остър, къс сталактит, подаващ се от тавана. Алени капки кръв паднаха и се смесиха с мастилото по хартията, преди да превърже раната. Минаха няколко мига и картата беше готова. Излизайки навън, тичащ, Сентион се качи бързо на седлото и потеглиха. Докато Фирд препускаше бързо, момчето огледа пергамента. По него имаше всякакви знаци, обозначаващи местности, които никога не бе виждал. Целта, обозначена с обагрен от кръвта му хикс, се намираше насред просторни гори на запад, край морето.
Дълго време пътуваха, без да спират. Щом настъпи късен следобед и сумрак завладя гората, Фирд забави ход и постепенно спряха. Намирайки удобна скала за защита от силните вечерни ветрове, младежът накладе буен огън и започна да прави лагер за предстоящата нощ…